За селото през тази епоха съдим от множеството находки, намерени в разрушените поселения в района на селото – Градището, Калето и др. За съжаление, повечето находки са открити от непрофесионалисти, случайно или от иманяри – търсачи на съкровища. Голяма част от находките са били унищожени, като данните за тях са силно преплетени с местния фолклор, преувеличени от легендите и преданията, така характерни за розовчанина.

В началото на 30-те години на XX век Иван Велков прави описание на градищата и калетата в района. „Право на север от Сакартепе“, пише Иван Велков, „близо на час разстояние, се издигат стръмни откъм южната страна възвишения, надвесени повече към Розовец (по-рано Рахманлий). Върхът, който се вижда по-добре откъм Розовец, е познат като Св. Колас. Тук по време на жътва се правят някакви жертвоприношения. Върху Св. Колас се издига градище, обградено здраво с широк зид.“

По-острият и най-южен връх от тази група възвишения е познат като Калето, Кисов връх или още Екисеври. Помежду двете градища се издига трети, по-нисък връх, също запълнен с развалини от различни постройки. Всички тези укрепени върхове, които представляват едно цяло, са достъпни слабо само откъм Розовец. В южната страна на градището върху „Св. Колас“, обградено с двойна стена, се вижда нещо като апсида. Тук може да се потърсят останки от някаква църква.

От Кисов връх се спуска гористо било, което отива в югоизточна посока. Непосредствено под Стражата, върху южните плещи на възвишението, се крият из гората останките на еднокорабна църква. Църквата е обиколена отвред със здрави крепостни стени. Тук идват да се черкуват на Спасовден.

Като се върви от Кисов връх право на изток и се премине Ахчеджик, слиза се на ниско седло. Върху това седло стърчи, обраснала с гора, голямата Гюрова могила. От това седло, все на изток, се издига стръмен откъм юг връх, известен под името Змеевица. Върху Змеевица стоят развалините на неголямо градище с четвъртита форма, с размери 100/100 м, изложено повече на южния скат на върха, с широки до 2 м зидове, с обширен кръгозор към Братан на север и полето на юг.“

На запад от селото също е описано още едно градище:
„Градището е обградено с двоен зид. Достъпно е било по-лесно откъм северната страна. Тук има стена, която почва от скалите на запад, върви 50 крачки северно и после завива на изток до 100 м. Втората крепостна стена обхваща самия връх. Тази стена обхваща едно пространство, дълго 65 крачки. Останки от някакви постройки се виждат и на южния скат на градището, вън от крепостната стена. Следи от жилищни помещения обаче трябва да се търсят в северната част на крепостта, дето културният пласт е най-дебел. Тук изораната нива е пълна с фрагменти от тухли.“

Има подобни развалини и на Сливово градище, които не са изследвани нито описани.

Надгробните могили около селото са описани в книгата „Могили“ на братя Шкорпил. Те изброяват двайсетина надгробни могили: Копана могила, могили в местностите Неновец, Песьоското, Куза, на върха Самодивец, на върха Малък Шипковец, в Пладнището, както и Борова могила и др. В могилата от местността Неновец е била намерена една пръстена стомна „с шилесто дъно и две дръжки“, човешки кости и три златни листчета с една топчеца.

Единствено по-точно се знае историята за находките в „Трите могили“. В местността се издигат три могили, като средната е по-висока.
Действието се развива на 9 март 1851 година. Един тогава млад розовчанин на име Стоян орал бащината си нива, която граничела с високата могила. По едно време с ралото закачил голям камък, който се отместил и се разкрила дълбока дупка. Стоян съзрял нещо вътре да блести. Младежът веднага повикал баща си и местния кмет – големецът чорбаджи Деню. Тримата, с помощта на един прът, успели да извадят блещукащия предмет от дупката. Оказало се, че това бил златен венец, който след много препирни успели да разделят на три части и да укрият. Тези части от златния венец били пазени дълго време в техните семейства. По-късно те били раздробени на още по-малки парчета. И така следите на венеца се губят, и вероятно е бил претопен и продаден. Братя Шкорпил съобщават някои подробности за златния венец. От разговора си с Манто Денев, син на чорбаджи Деню, те узнали, че венецът бил изработен във вид на две лаврови клонки, които можели да се закопчават, и че бил украсен с топчести зърна.

Историята не завършва дотук, тъй като находката не могла да бъде запазена в тайна. Тя достига до турската власт, която изпраща някакъв големец да разследва случая. Според легендите този турчин накарал рамалиеца Кара Маню да влезе в дупката, и оттам отново били извадени множество предмети. За жалост, сведенията за тях са косвени и обвити с легенди и догадки. Ясно е, че находката е била значима, защото тогава тя е отразена в международната преса. Според сведенията, била открита гробница с куполовидна форма и с тесен вход, в която са намерени човешки скелет с бронзов шлем на главата, желязна ризница и бронзови предпазители за ръцете до раменете. Открити са още три сребърни и пет бронзови съда, както и множество бронзови върхове за стрели.

Според легендите, след няколко месеца пристига пловдивският паша, който нарежда отново да бъде претърсена гробницата. Този път е намерен пръстен с конник и сребърно „кученце“, който впоследствие е продаден на френския вицеконсул в Пловдив, а той го изпраща във Франция. По-късно става ясно, че този вицеконсул е Шампоазо, който увековечава своето име в археологията с откриването на знаменитата статуя на Нике от Самотраки. Самият пръстен в момента се намира в Лувъра.

Но какво представлява самият пръстен според описанията на нашите историци:
„Върху пръстена е изобразен конник в спокойна поза. Той е облечен в дълъг панталон и дреха с дълги ръкави. Тялото му е обвито в мантия, долният край на която се развява назад. В дясната ръка държи поводите на коня, а лявата е простряна напред с разтворена длан с жест на адорация (обожествяване). Конникът е с къса заострена брада, дълги мустаци и дълга коса, която пада в безпорядък върху плещите му. Той (по Б. Филов) е характеризиран не само чрез облеклото, но и чрез косата като варварин. Пред коня върви жена, облечена в дълга препасана дреха. На главата си тя има диадема. Жестът на конника и диадемата характеризират жената като богиня. Дясната ѝ ръка е сложена върху гърдите, а лявата е спусната надолу. В нея тя, изглежда, държи някакъв неясен предмет. Конникът представлява безспорно някакъв местен владетел.“

По заповед на турските власти, другите две могили също са разкопани. В северната е намерен позлатен бронзов съд, който е описан от братя Шкорпил като „шестлитрова кофа, пълна с тъмнокафяв прах, затваряща се с капак“.
В южната могила, след достигане на един метър дълбочина, е преустановено търсенето. По-късно, след Руско-турската война, руският управител на Пловдив – барон Людингхаузен-Волф, нарежда повторно разкопаване на южната могила. Този път са намерени:

Златен венец от същия вид като венеца от Голямата могила. Той имал около 100 листа и 20 топчести зърна. Венецът бил намерен върху сребърен шлем при главата на скелета.

Сребърен ритон във вид на сърнешка глава, украсена с бръшлянова гирлянда и три човешки фигури. Вътре била празна, а на устата ѝ имало отверстие.

Два сребърни съда – единият с форма на малка кана, а другият на малко тасче.

Една сребърна дръжка и една сребърна халка.

Продълговата сребърна пластинка с „пъпче“ в средата, снабдена отдолу с халка („клупче“).

Осем кръгли сребърни пластинки с „пъпчета“, снабдени с халки (диаметър ~8 cm).

Бронзова кофа с две превезла.

Три бронзови съда – единият с две дръжки, вторият като кана с една дръжка, а третият като леген.

Железен меч (дълъг ~50 cm, широк ~8 cm).

Железен връх на стрела/копие.

Две глинени островърхи амфори (височина ~50 cm).

Фрагменти от шлем и други предмети от бронз/желязо.

Данните за тези предмети се съдържат в дописка на Н. М. Шишеджиев (в. „Марица“) и в книгата на братя Шкорпил „Могили“. Според тях, един селянин е открил и няколко сребърни монети. Южната могила е претърсена отново, като са намерени златни листа и малка глинена стомна.

Находката е изложена за няколко дни в Пловдив, след което е изпратена в Русия. Не всичко обаче е заминало за Русия – малка част от предметите са предадени на Народната библиотека в София, а после попадат в Археологическия музей без да се знае, че са от Розовец. Според архивите, барон Людингхаузен-Волф е предал над 50 предмета за създаване на археологическа сбирка, но без опис за произход. Според списъка на находките от южната могила обаче, те могат да бъдат идентифицирани.
Златният венец (дълъг 31 cm, тежащ 95,5 g) сега има 63 листа и 9 плода. Запазени са и двете му крайни части – едната с халкичка, а другата извита като кука. Към него принадлежи и друга част (10,4 cm, 7,50 g) от златни кухи пръчици. Вероятно това е фрагмент от първия венец (раздробен на три). Баронът едва ли би раздробил находката умишлено – по-вероятно е откупил части от венеца, раздробен от locals. Частта на чорбаджи Деню е носена като украшение от рода му, а другите две може да са продадени на барона.

Сребърният ритон (16,3 cm височина, 449,50 g) в Софийския музей със сигурност е от Розовец. Той изобразява Силен и два сатира, а сърнешката глава е реалистично моделирана. От същия гроб са и:

8 сребърни кръга (диаметър ~8 cm) с издути центрове и халки;

Сребърна пластина (22 cm) с дупки и „пъпче“.

Люба Огненова смята, че те са украса за кожен „беотийски щит“ – рядък артефакт за Балканите, известен само от тракийски гробници (вкл. Панагюрище).

Трите могили са древен тракийски некропол. Друга находка е погребението на войн (вероятно вожд) в местността Балабанча – в саркофаг с халкидически шлем.

Древно светилище може да е скрито в основите на манастира „Св. Никола“ (3 km от селото). Там има мраморни колони (90 cm височина) с гръцки надпис „ПРИ ЩАСТЛИВА СЪДБА“ (сега в Пловдивския музей). Намерени са римски керамика и тухли, използвани даже в крепостта на Градището. Край манастира е открита добре запазена пещ с неясно предназначение. Очевидно районът е бил важен за римляните и охраняван от крепостта.